Инобитието на прехода

Василь Васькiвський

Българският преход към демокрацията се превръща в незавършен проект. Започва предефинирането на проекта на прехода. Във връзка с това още в самото начало на това предефиниране е необходимо да се даде ясен отговор на въпроса, дали то се свежда до модифициране на формите на прехода без да се променя целта му, или става въпрос за подмяна на целта. Защото, ако не сме наясно за тази цел, а само говорим за преход като някаква абстракция на посткомунизма, – ние сме в инобитието на прехода.

В началото на ХХI век сме свидетели на формирането на европейският полюс в глобалното съотношение на силите. Когато завърши това формиране ще последва ускоряване на интеграционните процеси и в други региони на планетата. България фактически вече е сателит на Европа, а българският преход става сателит на общоевропейския преход. Но досега това бяха съвсем различни преходи. Затова досегашният преход става друг и първоначалният проект на прехода се модифицира в проект на конвергенция на двата прехода. Но, българският преход се отличава с това, че той не е в стадий на осъществяване на първоначалния проект, а в стадий на инобитие, на подмяна на самият проект, или, ако се изразим по-колоритно – в стадий на балканизация на прехода. Дори нещо повече – инобитието на прехода е неизбежен продукт на политическите трансформации. Най-радикалната формулировка на тази теза гласи: глобалните трансформации не са форма на осъществяване на глобалната демокрация, а са форма на инобитието и.

Властта не е форма на социално единство, а е форма на инобитието. Каквато форма и да вземем – локална, национална, регионална или глобална – всяка форма на съответната власт е форма на отчуждение на единството. Властта е форма на присвояване на очакванията на гражданското общество с цел превръщането им в олицетворение на властта, а властта – в посредник за реализацията на очакванията и ценностите на обществото. Затова властта не е ценност на гражданското общество, а е инобитие на ценностите.

Глобалната демокрация е по принцип невъзможна, защото в основата си демократичния проект е национален проект. Докато глобалните трансформации на властта не водят до формиране на една глобална нация (такъв беше, между другото, комунистическият проект), а до формиране на екстериториални и наднационални центрове на глобалната власт – полюси на глобалната поликрация. Стремежът към екстериториалност на властта на американският, европейският и на всички останали полюси с глобална значимост е неудържим. И този стремеж ще бъде реализиран или с мирни, или с военни средства. Глобалната война с тероризма, в часност, е една от формите на реализация на принципа на екстериториалност на поликрацията. Държавата е монокрация. В някои страни, като Беларус, Украйна, Русия и други постсъветски републики, разграждането на тоталитарната държава не доведе до изграждане на демократична правова държава, а до консолидиране на режима на нелегитимна поликрация. Вследствие на слабостта на гражданското общество превес при тези режими придобиват нелегитимни олигархични структури произлязли от преплитането на мафията, тайните служби и други нелегитимни структури наследени от тоталитаризма или новоизградени, или архаични кланови авторитарни структури на властта. Обединяващо за тези властови структури е това, че те са придобили властови позиции, в значителна степен не вследствие на сключен обществен договор, а са се настанили по силов начин на политическата сцена, поради слабостта на гражданското общество и отчуждеността на официалните му институции. В тези страни съществуват привидно демократични процедури и институции, но те само се използват за заемане на властови позиции без да са демократични в своето функциониране. Те са превърнати в “храм” на демокрацията, където се упражнява демократична религия, а не демократична практика, където се правят демократични заклинания и дори жестове, обаче се избягват демократични действия, където политиката от форма на живот на социса е превърната в политически театър, в който същият този социс е само зрител и само някои подбрани “негови представители” имат правото да се качат на сцената и да изиграят ролята си в представлението. Краят на демокрацията не е в суспендирането на конституцията и в разпускането на парламента, а в превръщането на парламента в храм на демокрацията и в провъзгласяването на конституцията за свята и неприкосновена.

Такова израждане на демокрацията настъпва неминуемо, когато гражданското общество е поначало слабо или отслабено вследствие на настаняването на нелегитимни структури върху арената на публичността. Тогава легитимният социс се измества от арената и се превръща в публика, а на арената започва битката на титаните. Но социсът е изместен също така, защото титаните вече са придобили надмощие, вече те са играчите определящи политическият театър, защото вече се е утвърдила поликрацията. В условията на глобализация монокрацията е невъзможна по принцип, защото глобализацията е самото наместване на титаните върху глобалната арена. Разграждането на тоталитарните държави е само предвестник на разграждането на монокрацията в глобален план. Историческата битка на титаните няма да завърши с утвърждаване на някаква форма на глобална монокрация, а с разграждане на света на държавите и с изграждане на новата глобална арена – арената на поликрацията. С утвърждаването на поликрацията в целия свят приключва историята на държавите и се задвижва високотехнологичната машина на глобалната поликрация.

Основните играчи на тази нова арена са транснационалните корпорации (ТНК). Те са структурите, носители на глобалното технологично превъзходство. ТНК легитимират глобалната поликрация като политическа форма, опосредстваща разместването на пластовете на глобалното съотношение на силите. При което играчът не е гражданското общество, а капиталът. Глобалното гражданско общество не е общество на гражданите, а общество на капиталите. Затова глобализацията не е граждански проект, а е изцяло капиталистически проект, проект, който се ръководи не от очакванията на гражданите, а от очакванията за глобална капиталистическа експанзия. Затова този проект не е монократичен, а е поликратичен проект. И затова мечтите за глобалната демокрация са утопични.

Демокрацията е утопията на ХХI век. Но ХХI век не е век на глобалната демокрация. Храмовете на демокрацията се изграждат не за да се освещава в тях глобалната демокрация, а за да се превърне демокрацията в постмодерна религия. Което означава, че глобалният проект за изграждане на храмове на националната демокрация или така наречената глобална консервативна революция не е граждански проект, а е проект на властта, а именно проект на нелегитимната поликрация. Целта на този проект е превръщането на гражданите в пасивни зрители на историческата битка на титаните. Затова глобалният граждански проект не е нито поликратичен, нито демократичен, защото в условията на глобалната поликрация не може да има реална демокрация, а само “виртуална”.

Гражданският проект може да бъде само метакратичен, т.е. преди всичко той не е проект на изграждане на каквито и да било институции на властта. Властта не е форма на живот на социса, а на отчуждението му, форма на инобитието. Защото собственото битие на човека не се състои в опосредстване на експанзията, а в реализацията на собствената личност в единство със себе си и с другите. Социсът е форма на интерсубективното единство на хората и като такова не може да бъде опосредствано от никакво представително тяло било то институция, партия, държава, цар, вожд или каквато и да е друга харизматична личност – наместник на абсолютното единство. Единството не може да бъде представяно от никого. Никой не е въплъщение на абсолютното единство. Единството може да бъде резултат само на личното участие на всеки формиращ единството индивид. Всяко представително тяло е представително тяло не на единството на битието на човека, а на инобитието му – на властта.

Метакратичният проект е проект на изграждане на социс, като обединение на гражданите на доброволни начала, изключващи подчинение на членовете на това обединение от каквито и да било представители на инобитието. Свободата на човека може да бъде действителна само, ако тя е свобода да се действа доброволно. Затова социсът е форма на гражданска активност на доброволни начала. Участието във властта престава да бъде институционализиран акт на гражданското общество, а става реализация на частния интерес на тези, които поемат отговорност за такова участие. Това с нищо не ангажира тези, които искат да живеят без власт и подчинение. Това участие няма представителни функции.

Но да се върнем към националния вариант на инобитието на прехода. Инобитието на българския преход е в това, че той е не проект на гражданското общество, а проект на властта. Затова тя се разпорежда с него както тя си знае. А тя знае само да си присвоява функцията на посредник в реализацията на очакванията на гражданското общество. И на обществото остава само функцията да легитимира този статус на властта по време на изборите. Основната цел на различните политически субекти досега и завинаги се състои в това да спечелят съответната легитимация за разпореждане с атрибутите на властта за реализация на свой собствен проект.

Спецификата на момента е в това, че в последно време се появяват все повече индикации, че в проекта на властта задачата да се получи легитимация отстъпва на заден план и усилията се концентрират в посока на преразпределяне на атрибутите и пълномощията между различните клонове на властта. Така че проектът на властта става друг, запазвайки едновременно с това статуса си на проект на инобитието на прехода.

Има, обаче, нещо симптоматично в тази промяна на проекта на властта. Различните представители на властта изведнъж се обявяват за граждани и се самоинституционализират като защитници на интересите на гражданското общество в отношенията му с властта. Затова е резонно да се формулира въпросът: дали ще успее поредния проект на спекулация с очакванията на обществото и от кого ще бъде артикулиран проектът на гражданското общество: от граждани или от “граждани”?

Въпреки, че реализациите на проектите на гражданското общество и на властта се движат по различни пътища, те не са напълно независими. Една от сферите на пресичане на властта и на гражданското общество е правото. Юридическа форма на реализацията на проекта на властта са законите, а на проекта на гражданското общество – договорното право. Това са две различни по своята същност форми. Законът е принудително право и държавата е форма на институционализирано насилие, която се използва от привилегированото малцинство срещу всички останали. Проектът на властта е проект на това привилегировано малцинство. Въпреки, че в демократичното общество властта върху институционализираното насилие се легитимира от електоралното мнозинство, тази власт е изначално нелегитимна, тъй като е насилствена власт. Легитимната власт не е властта на държавата, на привилегированото малцинство, а властта на гражданското общество. Това е властта на договорното право, участието в което е изцяло доброволно.

Връщането на обществото от инобитието в истинската си форма ще се осъществи, чрез издигането на гражданското общество и превръщането му в определящ фактор на легитимното право на власт. Крайната цел на този процес е трасформиране на закона във форма на правото, обслужваща и подчинена на договорното право. Първата крачка към това издигане е интитуционализацията на гражданското общество, като независим фактор на общественото развитие. Затова е необходимо изграждане на мрежа от клубове на гражданите, като форум на пряката демокрация и на гражданските инициативи. Тези клубове са форма на самоорганизация на гражданското общество и не трябва да бъдат придатък на държавата или на политическите субекти.

Втората след правото сфера на реализация на гражданския проект е местната власт. Целта трябва да бъде превръщането на местната власт от придатък на държавата във форма на реализация на властта на гражданското общество. Обаче за да бъде извършена подобна трансформация на местната власт е необходимо не само организационно структуриране на гражданското общество т.е. на активните граждани, но и разгръщането на тези структури навсякъде, където има хора от легитимното мнозинство. Необходима е мобилизация на енергията на целия социум. Такава трансформация следователно е реализация на програмата максимум на гражданския проект.

Третата сфера е гражданският контрол на властта и гражданският натиск за промени на съответните актове на властта. Целта на този натиск е недопускане на излизане на действията на властта извън необходимото за реализацията на справедливостта в обществото. Опозицията на властта и гражданския натиск е основната бариера срещу авторитарно-олигархичните и милитаристични тенденции на държавната власт. Тази охранителна функция на гражданското общество е основен динамичен фактор на промяната в съотношението на силите в обществото, като цяло и между различните власти в частност. Държавата трябва да бъде поставена изцяло в положение на обслужваща реализацията на интересите на гражданското общество. Осъществяването на тази стратетическа цел на гражданския проект е най-същественият момент от мобилизацията на гражданското общество за излизането от инобитието на прехода. Властта отклонява обществото към инобитието. Гражданският натиск възстановява истинската форма на битието му. Това е фундаменталната алтернатива в настоящия момент.

Очаквания резултат от глобалните трансформации на системата на властта е преминаването към договорни отношения в целия спектър на политиката и във всички мащаби (от локалния до глобалния ). За разлика от държавната власт, която се опира върху насилието, властта на глобалния полюс е следствие от неговото превъзходство над останалите центрове на власт. Тази власт, която се опира на превъзходството, постепенно обхваща цялата планета и притиска “ отгоре ” нелегитимните властови структури по целия свят. Глобалните трансформации сменят властта на насилието с властта на превъзходството и тази смяна е предпоставка за утвърждаването на договорните отношения, като основа на политическото действие. Така властта постепенно се доближава по своята природа до гражданското общество и политиката се превръща в истинска опосредстваща структура на договорните отношения в обществото.